Втора седмица щафетно протестират служителите в държавната администрация, които настояват за достойно увеличение на възнагражденията им. Те са възмутени от огромната разлика с увеличените заплати в други държавни институции.
Днес пред сградите, в които работят, излизат служителите от Агенцията за социално подпомагане, Агенцията по заетостта, както и работещите в службите по земеделие.
Социалните работници не са просто чиновници и чантаджии, от които зависят стабилността на едно или друго управление и резултатът от поредните избори. Те са тези, които всеки ден посещават хора с увреждания, самотни хора, деца в риск, социално слаби семейства. Отиват при тях не просто като служители от държавната администрация, а като съпреживяващи болката и проблемите им.
Шестима са служителите на отдела „Хора с увреждания и социални услуги“ в дирекцията в Благоевград. В списъка им има 7000 нуждаещи се лица, или човешки съдби.
С Емилия Мурджова, която има близо 30-годишен опит като социален работник, се срещаме пред дома на Иван Салмов, оцелял след тежък инсулт.
„Много е трудно, имайки предвид на всеки един от тези хора с увреждания, тежестта на заболяването. Всеки ден ходим на посещения. Тези хора искат внимание, да им окажем нужната подкрепа. Повечето от тях живеят сами и може би единствените, на които те разчитат като професионалисти и в чисто човешки план, сме ние – социалните работници„, разказва Мурджова.
„Трудно смогваме. Идваме от такъв адрес – посетихме семейството на детенце с увреждане в ромската махала, което кандидатства за ползване на социална услуга по механизма лична помощ. Там преди няколко месеца имаше пожар, изгоря къщата, загина бащата на детенцето, то сега е настанено в приемно семейство. Все такива тежки случаи. Това не е работа на бюро! Професията социален работник е призвание„, подчертава тя.
Преди да бъде покосен от инсулта Иван Салмов е директор на един от заводите за производство на записващи устройства в Стара Загора и може би един от първите в България, имали привилегията да работят с лаптоп. Днес живее с вторичните увреждания на болестта, но се тревожи много повече от първичните увреждания на обществото. За хората с увреждания равният път е като изкачване на Еверест, затова той сравнява социалните работници с шерпи.
„С които изкачвам моя Еверест. Всеки го чака неговият Еверест. И дано има късмета да случи на шерпи – роднини, познати, служби. За мен службите „Социално подпомагане“ са най-чудесните шерпи. В пълното си право са да защитават своите работни места, възнаграждението е малко! Най-тежкото е очи в очи, съдбите. Когато си тръгнат от даден потребител, те тръгват с проблемите на човека. Тези, които провеждат политиката, трябва да осъзнаят, че сме социални същества. Държавата е преди всичко отговорност за съдбата на другите.“
Въпреки унизителната финансова оценка на труда им, а и тази на обществото, социалните работници ще продължат да се грижат за хората, които имат нужда от тях.
„Ще продължим да работим със същото сърце и душа, със същата емпатия, което е основно в нашата социална работа. Защото никой не е избрал да бъде болен и никой не знае какво следва в бъдеще„, коментира Емилия Мурджова. По думите ѝ, най-разтърсващи в нейната работа са случаите на изоставени възрастни родители.
Повече по темата в звуковия файл.