Тази книга има свой епицентър – затвора.
Бях изпратен на почивка в най-охранявания хотел на България за една година (1984 – 1985) – Централния софийски затвор. Без командировъчна заповед от съда, но пък с командировъчни от Държавна сигурност. Там не попаднах на хора и не станах човек. Пак пиша.
И в затвора живеят живи същества. За моите и за техните нощни сигнали към света, за миговете, които са изтръгнали думи от мен, е стихосбирката. Започната е в килиите, дописвана е после с мастилото на болката. Дойде време да ви я предложа. Не на съд – да я прочетете. В книгата има и звуци от Париж, но и от несбъднатия днешен ден.
А фактологията на живота ми е проста: роден съм в Батановци през 1946 г., учих в Киев, докторат писах в затвора. Сега пиша послеслов с всичко, което правя. Нощувам в хралупата на своята душа.
Опитвам се да правя добрини. Не съм сам, не сме и много. Но ни има – добрината и добродетелта също не са за всеки.
Пътувам по света. И по излъчването се намираме – Арт Гарфънкъл от САЩ и Евгений Евтушенко от Русия; Иван Драч, Дмитро Павличко, Борис Олийник, Петро Засенко от Украйна; Бранко Ристич и Зивлак от Сърбия, Михалис Гарудис и Константинос Марицас от Гърция, Пако Тайбо от Мексико, Кармело Гонсалес от Куба, Лука Чедрола и Марко Палмиери от Италия и още и още.
Преведох повече от 20 книги на украински и руски поети и писатели. Всяка работа, ако се прави с любов, се превръща в изкуство. Така превеждах.
Книгата нарисува Калин Николов. Велик е! И той ми показа, че перото и четката не се оставят, докато не оформиш и последната гънка на своя замисъл.
Авторът
Не четете тази книга като завещание, тя е една „вдлъбнатина в сърцето“, която Захари Иванов ни подарява.
Веруюто на поета в никакъв случай не се изчерпва с една фраза, но все пак в невидимите нишки между казано и неизказано бихме могли да се доверим на стихотворението „***Ще бъда тук…“:
От чистата трева до висини жестоки
изминах пътя, без да се усетя.
Но помня на началото урока –
да гледам със сърцето.
Захари Иванов е сред българските автори, чийто стил е разпознаваем в своята иманентна съкровеност, но е белязан и от драматична катарзисност. Оригиналността е неговата мяра. В стиховете му присъства жеста на самоунищожението. Завоите на времето вкарват индивида в непрекъснато преутвърждаване в сложни социални уравнения.
В книгата се пресичат траекториите на очакваното „оттук нататък“ с кода към дверите на паметта и на завръщането към равновесието.
Поезията днес е бутиково изкуство, но за читателя, който прогледне със сърцето, стиховете на Захари Иванов пак ще имат ефект на мълния.
Анжела Димчева
Книгата е нарисувана от художника Калин НИКОЛОВ