16 май 2021, неделя

Георги Милков: Максим имаше невероятен подход към дечурлигата. Нека му е светло по пътя…

ОЩЕ ИНФО

Малки истории за големите художници

Kои са най-великите визуални художници на всички времена? За...

203 са новите случаи на коронавирус в страната

Новите случаи на заболели с коронавирус са 203 при...

Боряна Калейн спечели трета поредна титла на България

Боряна Калейн от клуб Левски Триадица спечели за трета...

Мирослав Ангелов поведе на рали България

Шампионът на България Мирослав Ангелов с Шкода Фабия Рали...

Широка, мустаката, обезоръжаваща усмивка. Това е първата асоциация с образа на Максим Минчев.

Втората асоциация автоматически е нещо, свързано с пътешестване. Пътувал съм с много хора по света, но Максим беше най-сладкодумният разказвач, когото съм срещал. Описвайки някакво място, той сякаш те угощаваше със знанията си. Светът около него винаги бе по-цветен. Ходили сме заедно къде ли не – от Китай до Мексико. Спомням си едно забавно наше приключение из Югоизточна Азия, когато се оказахме заедно в болница. Легло до легло, крак до крак.

Бяхме на разходка със слонове из джунглите на Лаос. Докато аз се опитвах да пазя баланс на главата на една разлютена слоница, той пътуваше с царствената осанка на индийски махараджа в дървено седло, прикрепено към гърба на своя слон. Беше страшно забавление, но в крайна сметка и за двама ни всичко завърши с неприятен инцидент. Пукнахме по един ляв глезен. Аз се строполих от моята слоница в края на пътуването, а Максо не улучи добре стъпалото на дървената рампа, от която трябваше да слезе. Вместо да пием шампанско с останалите приятели от групата, с него седяхме, вдигнали крак с подпухнали глезени. Но и другите не пиха шампанско, защото ледът отиде за компреси на нашите крайници. Закараха ни в болница край Луанг Прабанг, където докторът ни прати на рентген. Куцукайки с Максим се отправихме към въпросния кабинет, където заварихме опашка от чакащи. Интересното бе, че всички там си играеха с едно невръстно хлапе. Който влезеше в кабинета, предаваше детенцето на следващия по реда. Оказа се, че това е синчето на рентгеновия лаборант, който няма на кого да го остави и за да не стои детето вътре при опасното лъчение, пациентите отвън го забавляват. Хлапето моментално хареса Максим, който вероятно го впечатляваше с размерите си, а освен това му правеше смешни муцуни. Веднага отиде да си играе с него и повече никого другиго не погледна. Накрая едвам го прилъгахме нещо, за да може Максо да влезе за снимка. Покрай суматохата в болницата, оказа се, че са ни объркали рентгеновите снимки, та се наложи жена му на Максим да влезе при доктора и да сложи ред в тая какафония. Взе двете снимки, погледна ги срещу светлина и отсече: Това е на този господин, а другата е на онзи господин на съседното легло. Лекарят я попита дали е сигурна и тя отвърна, че винаги е сигурна чий глезен е на собствения й мъж. Смяхме се много, а и Максим не спираше да се шегува. Бинтоваха ни, изписаха ни болкоуспокояващи и ни изпратиха да си вървим, но навън детенцето на рентгенолога видя Максим и пак се прилепи за него. С голям зор се измъкнахме.

По принцип Максим имаше невероятен подход към дечурлигата. Не знам как винаги успяваше да ги спечели толкова бързо. Може би с тази негова голяма усмивка, с която пленяваше и всички нас. Максо обичаше да снимка детски физиономии, където и да обикаляше по света. Хващаше в кадър лицата им в едър план – ухилени, сополиви, гуреливи, ококорени в почуда, омазани до уши, но сияещи в невинна чистота…

Даже направи изложба точно с такива кадри, от които всъщност личеше най-вече какво голямо искрено дете живее някъде в сърцето на този наш любим спътник в пътешествията. Това като че ли несекващо детско любопитство към света се четеше между редовете на неговите пътеписи и книги. Винаги намираше някакви хора по света, с които се сприятеляваше. После, ако му се наложеше да мине пак по тия земи, ходеше да ги търси.

През 90-те, когато пътуванията до Брюксел не бяха толкова казионни и протоколни, той обожаваше да се отбива в една и съща таверна на име „При Папи”. Години наред всеки българин, който отидеше при тоя Папи с вълшебното изречение „Максим Минчев праща поздрави”, получаваше автоматично отстъпка. Максо бе един великолепен епикуреец с очарователно чувство за хумор. Той наистина бе пътешественик по душа и номад по призвание.

Гордееше се не толкова с броя на чуждите държави, които е посетил, а с това, че е бил във всички български градове, изкачил е всички върхове на територията на страната, влязъл е във всички пещери и манастири на България. Чух го за последен път преди месец. Обади ми се да ми каже, че вече е готов с книгата си за Африка, на която ме бе помолил да съм редактор. Разбрахме се да се видим, за да ми даде ръкописите, които нямах търпение да прочета, защото в тях разказваше за любимите ни Судан и Етиопия, за дюните на Западна Сахара и джунглите на Габон. Но вместо това замина без да се видим повече. Пое на най-дългото си пътешествие.

Нека му е светло по пътя.

 

Георги Милков

- реклама -spot_img