Мислих да пиша отново за Ковид-кризата, но Максим си отиде… Останали са ми само бележки с молив.
1. Наивни се оказаха очакванията от пролетта, че коронавирусът ще увеличи подкрепата на властта.
2. Точно обратното – вдигна се вълната на нетърпимост, която вече не се стоварва върху сляпата природа, подмолните китайци, безмилостното ЦРУ, безотговорната либерална демокрация и пр., а върху управляващите тук и сега.
3. Безпомощността, когато вирусът мине собствения ти праг, създава психологическа потребност да намериш виновник, но не абстрактен, а такъв, когото можеш да накажеш лично.
4. Особено на фона на неубедителните обяснения защо през лятното затишие здравната система не се подготви за прогнозираната атака на епидемията през есента и от първенци станахме последни по човешки загуби.
5. Опитът нацията да се успокои с езика на числата – колко свободни легла има още, колко милиони са вложени, как е в другите държави и пр., се умножава по нула от личните драми на пациенти, които се прощават с близките си и живота си. Някои на стълбите.
6. Управлението на епидемията започна да генерира недоволство, което има потенциал да свали управлението на страната, далеч по-голям от тримесечните граждански протести.
7. Протестите сякаш затихнаха, за да оставят на втората ковид-криза да постигне целта им.
8. Едва ли ще стане така – политическият проблем потъна в екзистенциалния и не е важно кой и как ще бъде наказан (Гешев предпазливо изчезна някъде), а кой и как ще бъде спасен (и Мутафчийски сърдито изчезна някъде).
Георги Лозанов, https://lozanov.info/
Фотография Хелмут Нютън